Капитанската дъщеря зад руля на Полския институт

Капитанската дъщеря зад руля на Полския институт

Капитанската дъщеря зад руля на Полския институт
Милена Димова
в-к Сега, бр. 203, 31.08-01.09.2013 г., с 13-14

Една традиция, оцеляла във времето, свързва тази красива млада жена с Боян Пенев и Дора Габе. В далечната 1918 г., когато Полша възстановява независимостта си, заедно с първия посланик на страната у нас Тадеуш Станислав Грабовски (1881-1975) българският критик и сподвижницата му основават Българо-полското дружество, популяризиращо полската култура основно на страниците на издаваното до 1935 г. списание “Полско-български преглед”. Днес Полският институт в София продължава инициативата и културните му прояви са редовно присъствие в афиша на столицата. От две години насам новостите в полския арт живот стават достояние и за българите, благодарение на Агнешка Кошчушко, заела директорското кресло.

Оказва се, че Шчечин не е чак толкова далече. Близо 1800 километра е изминала с лекота Агнешка Кошчушко от детството си по уличките на пристанищния град до жълтите павета на българската столица. Първите й години минават в атмосферата на северния балтийски залив до немската граница. Помни регатите на ветроходи, стотиците платна в морето, туристите откъде ли не, празничното оживление на половин милионния град. Но докато другите деца могат само да гледат яхтите от брега и да мечтаят за морски пътешествия, малката Агнешка е късметлийка – баща й е капитан на кораб. Така от малка научава, че разстоянията са нещо относително и най-вече забавно. Родителите й често канят в круизите свое приятелско семейство с момче на нейната възраст. Хлапетата играят по палубата в очакване на поредното пристанище и гадаят какъв ли ще бъде сладоледът в Африка, Великобритания, Холандия, къде ли не. “Това беше като че ли най-важното – сладоледът – смее се Агнешка. – И трябва да призная, че най-много ни се услади в Холандия, още го помня”.
Детството обаче си има край и капитанската дъщеря се захваща с уроците. След гимназията записва право във Шчечин и едновременно с това връзки с обществеността във Варшава. След дипломирането си Агнешка Кошчушко се мести в Краков и се залавя със следдипломна квалификация в областта на авторското право, интелектуалната собственост и журналистиката. Любовта към изкуството вече е заела своя дял в живота на младата дама, поощрявана от най-ранна възраст от майка й, която е артистичната личност в семейството. Агнешка развива вкуса си и към литературата, и към изобразителните изкуства, и към съвременното кино и театър. Затова в търсенето на работа се насочва именно към организация, ангажирана с реализирането на нестандартни проекти. Първото й назначение е като ръководител на пиар отдела в агенция, организираща публични прояви. “Задачите ни бяха изключително разнообразни – разказва г-жа Кошчушко. – Понякога организирахме балове за 600 души. Друг път трябваше да подготвяме екскурзии до забележителностите из страната за чуждестранните партньори на някоя фирма. Правехме тийм билдинг, празненства, презентации. За трите години, в които работих там, нямаше нито един проект, който да се повтори, всеки беше уникален за себе си”.
Но на хоризонта се появява нова възможност, при това още по-близка до културните интереси на Агнешка Кошчушко. Канят я да поеме пиара на прочутия “непокорен” краковски вестник “Тигодник повшехни”. Това католическо издание е истинска легенда в Полша. Съществува от 65 години и винаги е имало славата на обединител на опозиционно настроените интелектуалци, особено на свързаните с литературата. Влиянието му е толкова значимо, че успява да излиза легално дори по време на комунизма, макар във вечни схватки с цензурата и постоянен отпор срещу опитите за ограничаване на тиража. Тук са публикували повечето полски нобелови лауреати – Чеслав Милош, Вислава Шимборска. Тук е печатал първите си творби и Карол Войтила – по-късно папа Йоан- Павел Втори. Не е чудно, че седемте години, които Агнешка Кошчушко прекарва в “Тигодник повшехни” са за нея не само работа, но най-вече огромна школа и пропуск към интелектуалния елит на Полша. “Моята работа във вестника – разказва тя, – беше да осъществявам връзките с обществеността, контактите с читателите и другите медии и организацията на проявите, планирани от фондацията на изданието. Всяка година “Тигодник повшехни” присъжда специален медал “Св. Георги” и събитието е едно от най-значимите в културния живот на Краков и дори в цялата страна. Сред задачите ми беше планирането на тази церемония, на която обикновено присъстват над 500 души. Поех и организацията на т.нар. Урок по четене. Канехме писатели, университетски преподаватели и литературни критици на беседи в средните училища. Това не бяха сухи лекции, а се обсъждаха книги извън учебния план, предложени от самите гимназисти. “Урокът” протичаше като свободна дискусия за това какво е литературата, как трябва да бъдат четени книгите, как работят писателите. Между другото, тук – в София и в Пловдив, използвайки тогавашния си опит, организирах същия курс занятия, само че предназначени за студентите по полска филология”.
И в този епизод от биографията й се появява обявата, довела Агнешка Кошчушко в София. “Отдавна ми беше интересно как работят полските институти по света – спомня си тя. – Без никакви конкретни планове просто наблюдавах дейността им и мислено проигравах ситуации какво бих направила аз в тази или в онази държава. Така постепенно стигнах до извода, че такъв тип работа много ми допада. Точно тогава се натъкнах на съобщение за конкурс за директор на Полския институт в София. И си помислих: “България? Супер!” Подадох си документите, спечелих и ето ме тук”.
Звучи лесно, но като всяко начало не е точно така. Първото притеснение на младата директорка идва от собственото й име. “Когато съм се родила – връща лентата тя, – името Агнешка е било на мода в Полша. В детската градина бяхме цели седем Агнешки. Да, обаче в България моето име звучи като агнешко… месо. Представях си как се запознавам с някой и казвам: “Приятно ми е, агнешко!”, а той примигва срещу мен и си мисли, че обичам да ям агнешко. Е, оказа се, че българите отдавна слагат Агнешка сред най-популярните полски имена, така че тревогите ми се оказаха напразни”.
Второто предизвикателство става прословутият чепат наш език на жестовете. И по конкретно озадачаващото всички чужденци кимане с глава за “да” и “не”. “В началото си мислех, че тук ще умра от глад – смее се г-жа Кошчушко. – Сядам, да речем, в ресторант и вземам менюто. Идва сервитьорът и го питам: “Имате ли супа?” Той клати глава, сиреч “Нямаме”. А пържола имате ли? Не! А салата? Също! И така цялото меню… Или пък пазарувам в магазин. Продавачката ме пита искам ли торбичка. Аз кимам утвърдително, а тя ми изсипва покупките в ръцете. Но след месец-два се ориентирах”.
С това адаптацията приключва и капитанската дъщеря от Шчечин уверено завърта руля на Полския институт в София. “Най-много ме е страх, че няма да успея да покажа на българите всичко от полската култура, което съм планирала – признава тя. – Все пак имаме някакви бюджетни ограничения и няма как например да докарам една колекция живопис от Националния музей, но пък се стремя това, което представям в София, да е максимално разнообразно. Много държа на това българската публика да е в крак с най-съвременните тенденции в полското изкуство. След тазгодишната изложба на световно известния ни фотограф Томаш Гудзовати се убедих, че това е вярната посока, защото заради големия интерес към неговите творби се налага да я покажем още веднъж сега през септември. Виждам, че в България се радват на интерес и други видове визуални изкуства. Тук е добре позната полската плакатна школа и през октомври на Триеналето на сценичния плакат ще покажем две изложби – на “Шипка” 6 ще е експонирано творчеството на най-големите майстори на плаката, а в нашата галерия ще подредим младите плакатисти. През есента ще направим и изложба на полски текстил, който в съвременния му вариант се представя и в пространствени форми, напомнящи скулптури от текстил”.
В почивните си дни Агнешка Кошчушко обича да пътува сама с колата си из България. Така – в тези самотни пътешествия – открива истинската прелест на природата извън представата за България като низ от черноморски курорти. “Обичам планинските пейзажи, обичам атмосферата на малките български градчета – казва тя. – Винаги съветвам приятелите си, които идват тук на почивка, да се откъснат за малко от плажа и да намерят време да попътуват из България, защото най-интересни са местата, оставащи извън туристическите маршрути”.
Българската кухня е другото откритие на директорката на Полския институт. “От първия ден се влюбих в тукашните гозби – признава тя. – Мога със сигурност да кажа, че това е една от най-добрите кухни, които съм опитвала досега, а аз съм опитвала доста. Страхотни зеленчуци, вкусно месо, а за вината и за ракията няма какво да говорим, вие си знаете, чудни са. Вече мога да готвя доста неща. Снощи например направих в гюведжета сирене по шопски. Само се опасявам, че никога няма да се науча да точа баница, това ми изглежда много трудно. Иначе всички мои гости направо ги задължавам да опитат българската шкембе чорба, която е изключително вкусна”.
Тук не се стърпявам и питам Агнешка Кошчушко дали е наясно, че българските мъже много харесват полякини, та чувства ли се ухажвана? “О, чувствам се обградена с приятели!” – измъква се като истински дипломат младата дама, която съчетава длъжността си на ръководител на Полския институт с поста първи секретар на посолството на Полша у нас. В това приятелство тя била убедена още преди да пристигне в София. “През 2010 година беше планирано затварянето на Полския институт в България – казва г-жа Кошчушко. – Той оцеля само защото българите настойчиво протестираха срещу това решение. Поради този факт аз се чувствам длъжник на приятелите на полската култура в тази страна. Те си извоюваха правото да бъдат близо до културния живот на Полша и аз съм тук, за да им гарантирам това”.

Напиши коментар

Научете повече за Полша